Мечти

Здравей. Как си? Кажи ми
под покрив стъклен гледаш ли звездите?
Постигна ли мечтите тъй значими
и срещна ли нейде свойта Афродита?

И аз така, и аз така.
Бяха, видяха, преживяха моите очи.
Искаш ли да играем на игра?
Започвам аз, довършваш ти.

Добре, какво по-напред да ти кажа?
В света има 258 цветни страни
и снимки отвсякъде мога да покажа,
но няма - ще ти разкажа моите мечти.

Летях с балон и в облаците плувах,
вятърът разкри ми тайната небесна,
на изгреви и залези се навред любувах
и в ръце си държах птица буревестна.

Видях с очи си дробовете на света
и дишах с тях и в тях живях,
и слях себе си с магичната река,
в която с нимфите природата възпях.

А да знаеш само чувството какво е
да медитираш под звуците на мантра,
да усещаш как живото едно е
и в себе си да откриеш вселената-тантра.

С лъвове се надпреварвах
и спах в прегръдките на слон,
света от върха на пирамида наблюдавах
и шах играх в един каньон.

Няма да повярваш, но познай -
Земята отвисоко гледах аз
и в тоз космически безкрай
компания ми правеше бунтовникът Атлас.

Преживях и най-големия си страх-
в джунгла се загубих,
ала ей ме на, взех, че оцелях,
и даже в страха си се влюбих.

Но не ще нивга аз забравя,
когато борих се сякаш с великан
и въздух чудех се как да си набавя,
ала случи се - надникнах в действащ ощ вулкан.

Бях също под вода дълбока
и там с кит син се запознах.
Разказах му за нещата от живота
и как с делфини аз играх.

А, и да не забравя -
ескимосите забавни са безкрай.
Иглу научиха ме как да си направя
и поживях аз в земния им рай.

И след като разказах ти моите мечти,
на тоз въпрос ще ми отговориш ли ти:
за миг със мен в моя свят
би ли върнал времето назад?

/из писма от Ка до Сис и наопаки/

А  тя била прах в солта

И къпела се в калта

нощем бродела сама

а тайно псувала по красотата

носела си скъсаните дънки

пиела наекс най-евтиното уиски

не държала сметка за закъсненията

на стоп или с  трамвай по изгрев

изгризвала е окончания и чела Шели

носила си самотата и лудостта в джоба

бъркала ги с нещо друго

като наивност

утопия

баланс

яж моли се и обичай

празното говорене на пълните хора

и тракането на релсите по влака

и на влака по душата

носила се така до късно

произнасяла присъди

клела се в лъжи

изневерявала, разбира се, със циганки

смеела се гръмко и невъзпитано крещяла

семки чоплила и рошава се виела по прозорци

в прозявката си калявала е сънища

и в липса на послания се носела в кръвта

така се мятала безбрежно

и търсила да си намери име кратко

по тротоари и павета

под маси отрупани с храна

на тавани стари и зад скрина

навеждала се и тичала без дъх

и почти на ръба надвесена

над бездната

едва на края чула глас човешки

той така небрежно и на смешка

подвикнал й със име най-комично

така било измислено за нея

най-неподходящото –

любов

Времето е пиян дръвник

Времето е артист

Увърта яко

Пули се и пие шотове

Драсва някой стих

После се поклаща

Пада на земята и

Се хили гръмко

и сутринта пак е път

Болежки тихи и

Изгризани копнежи

Вятърничаво луд

Наивно нежен

              /важен

Изгарящ по прозорците

Водовъртежът на времето

Е слънце,

Което ту изгрява влюбено

Ту се скрива зад облак

И така до безкрая

Когато отново уморено

От житейски притчи

И легенди прашни

Събужда се във някой бар

Изпива чаша старо уиски

И е готово

За следващата буря

Съвсем любовно 2

дори не знам дали пиша за теб

или за тръпчинката на устната ти

или за това, че приличаш на любимия ми детски герой

или за малките кичури лудост между ушите

или замъгления поглед между мъглата

или за нещо друго, което не подозирам

или за думите, които не знаеш да кажеш

или нямаш думи да кажеш

а имаш само да докосваш

запетаи за дишане

точки за ухаене

удивителни за целуване

Луната се усмихва

и все пак има място за още 
една усмивка 
 след история такава няма 
по-добро от зъби застанали 
в странна поза търсещи 
себе си и още малко въздух 
 зъбите са най-красивият 
враг на чувствеността 
там няма влага няма 
задъхани сърца няма извори 
на поетичност 
зъбите са по буковски и 
камий клодел 
предпочитам ги в такива 
нощи 
и на следващата сутрин 
когато търсиш запетаи и 
многоточия 
пак се връщаш към добрите 
стари пазачи 
на душата най-верните 
слуги 
зъбите като смях и вик и 
крясък 
да спреш пред вратата на 
чувствеността 
там винаги избираш 
или зъби тласкани зад 
кадър бурно 
разширени в смешна 
изцапана картина 
или малко мисъл на ръба 
обикновено между 
секундите на избора 
някой те бута отзад 
и падаш от ръба 
из небето се разпръскват 
зъби 
готови в усмивка

МЕТАМОРФОЗА

Години дълги живях

с криле на пеперуда

и в среднощната заблуда,

че птица съм не осъзнах.

Мечтаех да летя високо,

за любов до над небето

аз мечтаех, ала във сърцето

давех се в море дълбоко.

Появи се ти, подаде ми ръка

и в нощ по-тъмна от омраза

с поглед нежен ми показа

какво обич значи и какво тъга.

Повярвах сляпо аз тогава,

макар и да не обеща,

повярвах в твоята тъга,

повярвах в своята избава.

Ала тръгна ти и ме остави

в своя мрак, в свойта зима

с истина една, непрежалима-

сърцето ми теб не ще забрави.

Крилете си откъснах във нощта,

оставих ги в сърцето ти скришом,

заживях сред хора, думи, градски шум

и спомена за твоята душа.

След време те срещнах отново,

в сърцето ти птичка гнездеше,

и тогава разбрах, ти не грешеше –

желаех те истински, силно, наново.

Подпали огън в мен,

без да искаш, без искра,

с думи груби, с ледена тъга.

Аз бях огън, а ти бе студен.

Очи затворих и водопад

огнен от тях се заизлива,

че преди бях аз щастлива,

преди да закопнея твоя ад.

В един миг на случайност

погледнах в своята душа.

Видях там болка, обич и тъга

и твоята забравена потайност.

Опитах се път последен

ледения твой ад да разтопя,

ала ни обич, ни думи, ни подадена ръка

извадиха те от мрака непрогледен.

Уморена от тебе, лъжи

и надежди празни,

оставих ти време, спомени разни

и пеперуда в тебе да лети.

Мислих, че ще умра

без теб и твоята душа,

и остана ми не страх, а тъга,

че не ще мога нивга пак да полетя.

Ала в сърце си запазих

твойте тъжни две очи,

и от ярост, макар и да боли,

не теб, а себе си намразих.

И този твой студ и лед

сърцето ми прониза тъй жестоко,

че като лебед, паднал отвисоко,

остави в него смърт навред.

Не виждах, не чувах, не дишах,

за тебе аз копнях и живях.

И с мъка ледна и вяра на прах

душата си в писма изписах.

Тя беше тъмна, мрачна, черна,

забравила бе как се лети.

Забравила бе всички мечти,

бе станала прозрачна, ефимерна.

Липсваше ми повече от сън,

търсих те в звезди, в небето.

Търсих те в сърцето клето,

във вятъра и птичия звън.

Намерих те в пясъка, лъчите,

във вълните, в есенния дъжд.

Намерих те в цъфналата ръж,

във въздуха, в мечтите.

Ти си щастие за мен, не го отричам.

И болка беше, и мъничко тъга.

И страх един тая в сърце и във душа-

да разкрия колко те обичам.

Ти знаеш. Знам, че ми личи.

Душата си пред теб разкрих в писма.

Мислих, че ще полудея от тъга,

но преродих се в твойте две очи.

Пеперуда бях крехка и самотна,

в твоето сърце подслон открих.

Ти преобърна ми живота,

в птица силна се аз преобразих.

Не променяй се.

Остани си мрачен, с тъжни очи.

Не забравяй ме.

И аз като тебе имам шепа мечти.