НеАктуална

Днес съм неактуална в мола

приютила съм в себе си всички рошави коси

и мислите разхвърлят облаци на пресекулки

Ръцете ми са ръкавите на Нил

и неспокойно пътешестват по земята

под ноктите ми кално детство хили се

на няколко крави, кацнали върху луната

Нямам мигли, защото още раждат сънища

върху нечие забравено легло

Подпирам се отнесено върху облачно небе,

а мръсните ми чорапи пишат поезия

вместо пералня да копнеят нежно

Широка блуза замества чувства ясни,

а по нея диви коне препускат имена

повдигам вежди  и под тях засаждам корени-шеги,

за да си имам за такива дни,

когато в дънки стари скривам цялата си неокъпана душа

и неАктуално рошава си тръгвам

по прашния път

към друго слънце.

Абаносова кула

Прочетох, че да усеща поетът умее,
ала все му не достига за целия път.
Факир е в изкуството на всичко да се смее,
дори сърце му орли да го кълват.

Прочетох също, че само поетът
е склонен картината да разбере.
Навярно защото с думи поетът
мечтае, рисува и той светове.

Кажи ми тогава, музо проклета,
усетих ли не аз твойта тъга?
И грешка ли беше душата ти клета
с мастило да вая по бели листа?

Орел си ти в тази картина,
ала четката е в моите ръце.
И маска лицето ти да има,
видях веч контура на твоето сърце.

По сова

Колко са нехора хората,
когато опитваш да бъдеш човек.
Събираш им в шепи тревогата,
душата твоя заменят за смет.

Не разбират, разбираш,
че в теб е само добро,
да се надяваш не спираш,
ще видят - всички сме едно.

Очите на клона

      

Аз съм целувките

     на всички крещящи чайки-

          майки на нощта

прегръдките на среднощните птици,

                  клюнът в окото ти,

            стаеност в прозявката

Целувките, падения в които

          си намирал Бог и Шекспир

                   и си тичал нервно

                           по паважа-

                                   без вени

                                   без вежди

                                   без стави

Един голям мехур-любов, /неспукан още

                  номадски в люлякова вечер,

                                 жадна сред хиляди

                                              опропастени мигли,

                                  пропукана в пустиня

                      и издълбана на небето

                                 наместо дума крехка

   Аз съм и твоите и всичките нокти

                       изгризани по мисълта,

                            уравнени до нула,

             в земята на тихо полегнала,

                       без да помръдва,

                       без да брои,

                       без да сънува

                              ябълкови дни

 Аз съм нищожното намигване,

                   в което

     по тичане и безформеност

                   крадем животи,

дюли, пълни шепи неуморност,

            аморалът на черния ми дроб,

                          самонаказанието на Милър

 Тези всичките ръце, и в тях съм

                     по-корава

                     по-закрита

                     по-захвърлена и

                      раззинала паст срещу

                                       Романтиката на реда

               По клоните кални

                        вися като кокал

                         оглозган,

                         блестящ,

                 от лунно надбягване,

                          паднал случайно

        По мръсните корени,

               без пръст, и по червеи

                          занемарена,

           оклюмвам по кошмарите ти

                       бягам грозно

                                 по покрива на

                            твоята липса

                                     липсата на всички целувки съм

Холандско слънце

Тази сутрин слънцето

пристигна директно през прозореца

изплези се

направи две три стъпки

преобърна перспективи и

зачака да се отвори едното ми око

Намигна палаво,

изхлузи старата премяна,

и смело дръпна плитката ми

                       / на измяна/

После ме уцели право в сърцето

С две три лъчи/цяла дузина/ дяволити

                                                където

 те срещнаха моите малки

маргарити

              ( това са чувства

        на езика на цветята

           преведени рязко )

погали ги благо,

те се поклатиха нежно и

        тихо разбраха-

На утрото в слънцето

То  господар е ,

      тъй и защото

приема, предава,

омагьосва,

прехвърля,

и влюбва в прозорци,

изглажда потоци,

и просто захвърля копнежи

                и прави ги близки в

                        изящни летежи.

Цвета в утро

Ето как срещнах я във нощ безпаметна омайна
луната бе закичила себе си с венец от пролет,
а по горите бавно стъпваха послания чудни

Вървях по пътя си сама и загърната в листа
и във въздуха се носеше ароматът на мъгла
по ниски мъхести дървета паднали звезди
и клони счупени в небето дебнещи очи
Мелодия припявах стара и засмяна
та страх да не повее в моята душа
таралеж и костенурка в прегръдка огряна
изгониха го те далече зад ей онази круша
Стъпките си чувах, тъй тихо ражда се нощта в гората
и дъхът ми секваше на всяка шипка паднала в земята
по небето и млечен път се водех тайно
и знаците магически изписваха се по пътеката незнайно
Така вървяла цяла вечер замяна и в унес сладък
пристигнах на скалата известна като Камък Гладък
от там я зърнах в здрача и изгрев едновременно
окъпваше се в утринна роса и пееше отнесено
От другата страна на хълма, там нейде в розови отмари
видях косата й да вдъхва най-прелестните пари
от очите й се спускаше езерна вода най-чиста
а носът й паднала планета магия пръскаше сребриста

Но знаех, някак в този час усетих без да мисля,
че има нещо скрито, тайно зад ушите й записано.
Там и по-надолу аз обикнах в миг таз утринна загадка
и от тогава нося се блажено в търсене на пътечките в душата й
                                                                            тъй рядка!

Урок

Да бъдеш дете, казват, е някак детинско,
признак на слабост и глупост дори.
Живота живееш със нищо същинско
и всичко превръщаш на смях и игри.

Кажете тогава, нима сте видели
нейде от детските по-искрени очи?
Посочете тогава, ако бихте посмели,
богатство по-голямо от шепа мечти?

Смеете се вие: - вижте я само,
разсъждава и държи се като малко дете.
Кога ще пораснеш, хлапе замечтано,
реалността е тук долу, не високото небе.

Не разбирам, така е, от много неща,
и даже нехая за света ваш от числа,
ала дъжд съм била и морска вълна,
и какво ли е чудя се да бъдеш скала.

Навярно е тихо, спокойно,
на моменти пусто дори,
и едва ли би могъл друг по-достойно
на Вселената да пази всички следи.

Ала какво се обяснявам като малко дете,
вий слепи и глухи, и неми ще сте,
дорде вярвате само  на черната дъска
и роби сте на цифри и свят в сетива.

Но нека, да бъде, тогава така:
Ваша е цялата земна Земя,
даже вземете и всички звезди,
на мене ми стигат шепа мечти.

Вместо марка

Мога ли да те използвам

Докато светът се рони петъчно

И сричам недоизречености

Да те използвам вместо сешуар

И прахосмукачка на скучните мисли

За целувки подвизи в които

Беззнаково и безименно те изкоренявам

Да използвам и устните и къдриците ти

За усвояване на неравенства и плюсове

Без да има начало среда и край

И да стягаме куфари за хавай

Бих само те използвала  за съня си

И за думите храна на акулите

За да се ровя във тебе когато няма

Вдъхновение и клишета за писане

Мога ли да те използвам за пътуване

Билет релси за никъде и всичко на масата

Без да се скривам играя и афродитски да мечтая

Че съм една красива и завинаги твоя

Само през цинизма на наболялото минало

Бих го изхвърлила и оплюла с лепило

За да те разхвърлям по мостовете и

Да направя от тебе магистрали

По тях да караме

Без винетка и газ и кормило

Само ей тъй наужким

Все едно есента се е

скрила