МЕТАМОРФОЗА

Години дълги живях

с криле на пеперуда

и в среднощната заблуда,

че птица съм не осъзнах.

Мечтаех да летя високо,

за любов до над небето

аз мечтаех, ала във сърцето

давех се в море дълбоко.

Появи се ти, подаде ми ръка

и в нощ по-тъмна от омраза

с поглед нежен ми показа

какво обич значи и какво тъга.

Повярвах сляпо аз тогава,

макар и да не обеща,

повярвах в твоята тъга,

повярвах в своята избава.

Ала тръгна ти и ме остави

в своя мрак, в свойта зима

с истина една, непрежалима-

сърцето ми теб не ще забрави.

Крилете си откъснах във нощта,

оставих ги в сърцето ти скришом,

заживях сред хора, думи, градски шум

и спомена за твоята душа.

След време те срещнах отново,

в сърцето ти птичка гнездеше,

и тогава разбрах, ти не грешеше –

желаех те истински, силно, наново.

Подпали огън в мен,

без да искаш, без искра,

с думи груби, с ледена тъга.

Аз бях огън, а ти бе студен.

Очи затворих и водопад

огнен от тях се заизлива,

че преди бях аз щастлива,

преди да закопнея твоя ад.

В един миг на случайност

погледнах в своята душа.

Видях там болка, обич и тъга

и твоята забравена потайност.

Опитах се път последен

ледения твой ад да разтопя,

ала ни обич, ни думи, ни подадена ръка

извадиха те от мрака непрогледен.

Уморена от тебе, лъжи

и надежди празни,

оставих ти време, спомени разни

и пеперуда в тебе да лети.

Мислих, че ще умра

без теб и твоята душа,

и остана ми не страх, а тъга,

че не ще мога нивга пак да полетя.

Ала в сърце си запазих

твойте тъжни две очи,

и от ярост, макар и да боли,

не теб, а себе си намразих.

И този твой студ и лед

сърцето ми прониза тъй жестоко,

че като лебед, паднал отвисоко,

остави в него смърт навред.

Не виждах, не чувах, не дишах,

за тебе аз копнях и живях.

И с мъка ледна и вяра на прах

душата си в писма изписах.

Тя беше тъмна, мрачна, черна,

забравила бе как се лети.

Забравила бе всички мечти,

бе станала прозрачна, ефимерна.

Липсваше ми повече от сън,

търсих те в звезди, в небето.

Търсих те в сърцето клето,

във вятъра и птичия звън.

Намерих те в пясъка, лъчите,

във вълните, в есенния дъжд.

Намерих те в цъфналата ръж,

във въздуха, в мечтите.

Ти си щастие за мен, не го отричам.

И болка беше, и мъничко тъга.

И страх един тая в сърце и във душа-

да разкрия колко те обичам.

Ти знаеш. Знам, че ми личи.

Душата си пред теб разкрих в писма.

Мислих, че ще полудея от тъга,

но преродих се в твойте две очи.

Пеперуда бях крехка и самотна,

в твоето сърце подслон открих.

Ти преобърна ми живота,

в птица силна се аз преобразих.

Не променяй се.

Остани си мрачен, с тъжни очи.

Не забравяй ме.

И аз като тебе имам шепа мечти.