Пуши ме на пълнолуние

казва, че иска да е подложка за кафето ми
всеки ден и даже еньовден без цветя под възглавката
а аз отговарям му, че по-добре
да пържи яйца на косата ми алангле
и да изсипва захарници с килограмове
дори рокля с гол гръб и токчета не биха
и никога няма да го спрат да ме опръска
с дъждовната вода на мечтите му
айм сингинг ин дъ рейн и полунощ по веждите
сме май уей на синатра заедно интимно под небето
на звездите подаряваме си зъби вместо романтичност
целим се с мръсните си дрехи падаме по стълбища
четем стени и символично прекосяваме над покриви
късаме паважи и рисуваме смешни картини с химикал
бележки под линия книги без четене и думи без данък
обща стойност на косите гърдите лещите очите
които били най-голямото чудовище, казва Наско
и пуска роботите си и ме цели с трохи детска
предостатъчност не знае, че и той е там някъде
между таваните на чистата лудост и
параграф сливай се бавно докато гълъб кацнал на покрива
разсъждава за живота топлото мляко защо никога
не би ми пукало да те съблека гол и да те целя с кал
защото ще си щастлив и ще си направим
торта от листа прах цветя и закъснели песни
без да искам те назовах в сънища
които тичал си и
ще тичаш докато
в завода все още има захар
и обувки за настъпване

калинка малинка
едно две три стоп

/до три и бегбеде се спъна даже/

Безсъници

към 1:34 някой почука на прозореца ми
не беше Иисус, та рекох да не е стария Карлсон
отворих и влезна хлад, след него луната
престорена на маша, която вечно заминава
след туй внезапно се откри и хоризонта
паднали мостове секвоя и канели по слепоочията
изтъркани от притчи гласове и легенди в сънен унес
спомних си тогава за деня преди да се родиш
или поне за следобеда на моята тъга преди коледа
старият град улица крикор азарян методична тематика
малко с катерене балабановата къща слънце и глъчка
/там неведнъж с весели другари плаках и се смях/
нагоре продължавам църква стара тишина и двор
познато момче от махалата ми дава портокал
мандарина и пожелание за добра работа, о амин
излизам по паважите и ровя самота прилична на радост
затварят се прозорци на стари къщи и котка пее
до мен музиканти той с шапка, другият дава тон
сядам студено няма начин почти е коледа, не зима
и на камъка там в стария град часове след шумотевица
далеч без суета и излишни разправии
даже без смисъл и идея в главата
слушам на китарите как се излива мълвата
че щастие няма дори в тишината
а само на срещата с тебе непознатия
следобед ленив в стария град
отиващо слънце перчеми и клони
и котка дебела под стряхата
някогашна

Квартални прелести

На терасата тази неделя

Е торбичка

Найлонова танцьорка

Която поглъща на

Вятъра болката

Врабчеви тайни и на

Баба ми пушека

Тази неделя отново е

Тераса-

В цигарени пулсове

Ранно събуждане

Приказки за усмивки и зъби

И на баба ми тихите

Подвизи

Тераси и недели тичат тихо

И послушно се вслушват

В шума на торбичката

Тя не развява, а завихря

Шегички

Поглъща квартала

В късна  неделна

Закуска

И малко торбичени възгласи-

Прозявки

И химна на лястовиците

Който днес е –

Танцувайте бавно,

Докато припадне

Последната нощ на неделя 

На зелено

когато /и ако/ някой ден
тъй случайно, както бих посетила
зоологическата градина,
те срещна на някой светофар,
Пловдив, Лондон, Каспичан,
или паднал първи сняг в Горни Воден,
ще се усмихна ей така- широко
и ще се провикна
като продавачът на семки
като циганин без перални
като топла царевица на Корал,
ще се извикам
все едно за първи път така те виждам да пресичаш
искам да кажа
все така смирено
                      тихо
                    плахо
на зелено

ще те бутна на земята
ще те сритам в черния дроб
там където се кътат спомени за каменица
и пиринско в раница
ще се изсмея гръмко,
че още тъй пристрастна любовница
е хмеловата принцеса
ще те почеша там където не сърби
под сърцето ти,
което не помня как тупти,
ще изчакам шофьорите нервно
да пропуснат и заобиколят тази
трогателна картинка-

след четири години среща,
а той още пресича на зелено!

Карта на света

Да си правя планове със теб

За париж на мислите ми

И из дебрите на европйските магистрали е

Като да не бързам да си пия кафето и

Да кукуригам в нечия забравена прегръдка

За париж и мислите ми в твоите въздишки и

Няколко дъждовни лондонски събуждания

За да е банално и биг бенда на сърцето ми

Което тиктака с твоето , но е далече

Когато си китара

И барабан и се смееш на шапката ми,

Под която не крия буйна коса, а плешива любов

И ти пращам изплезени езици и рисунки на билети

Защото ти си париж а уди алън готви боб

Без преваряване са срещите ми с теб на утрото

Заведена и открадната се чувствам

И тънко по английски хумор само и пижама от шордич

Си пожелавам каравани пълни с имената ти

Защото ти дори без лондон и париж си свят

Континент по който не ходя нито стъпвам

Изписвам с танцови стъпки подхлъзнати и съм

Фред астер без обувките

По усмивка и намигване през ламанша

Не слагам главни букви и запетаи

Но ти така или иначе нищо не би ми казала

Нито за това

Нито за другото

Защото си полунощ в мислите ми

НеАктуална

Днес съм неактуална в мола

приютила съм в себе си всички рошави коси

и мислите разхвърлят облаци на пресекулки

Ръцете ми са ръкавите на Нил

и неспокойно пътешестват по земята

под ноктите ми кално детство хили се

на няколко крави, кацнали върху луната

Нямам мигли, защото още раждат сънища

върху нечие забравено легло

Подпирам се отнесено върху облачно небе,

а мръсните ми чорапи пишат поезия

вместо пералня да копнеят нежно

Широка блуза замества чувства ясни,

а по нея диви коне препускат имена

повдигам вежди  и под тях засаждам корени-шеги,

за да си имам за такива дни,

когато в дънки стари скривам цялата си неокъпана душа

и неАктуално рошава си тръгвам

по прашния път

към друго слънце.

Абаносова кула

Прочетох, че да усеща поетът умее,
ала все му не достига за целия път.
Факир е в изкуството на всичко да се смее,
дори сърце му орли да го кълват.

Прочетох също, че само поетът
е склонен картината да разбере.
Навярно защото с думи поетът
мечтае, рисува и той светове.

Кажи ми тогава, музо проклета,
усетих ли не аз твойта тъга?
И грешка ли беше душата ти клета
с мастило да вая по бели листа?

Орел си ти в тази картина,
ала четката е в моите ръце.
И маска лицето ти да има,
видях веч контура на твоето сърце.

По сова

Колко са нехора хората,
когато опитваш да бъдеш човек.
Събираш им в шепи тревогата,
душата твоя заменят за смет.

Не разбират, разбираш,
че в теб е само добро,
да се надяваш не спираш,
ще видят - всички сме едно.

Очите на клона

      

Аз съм целувките

     на всички крещящи чайки-

          майки на нощта

прегръдките на среднощните птици,

                  клюнът в окото ти,

            стаеност в прозявката

Целувките, падения в които

          си намирал Бог и Шекспир

                   и си тичал нервно

                           по паважа-

                                   без вени

                                   без вежди

                                   без стави

Един голям мехур-любов, /неспукан още

                  номадски в люлякова вечер,

                                 жадна сред хиляди

                                              опропастени мигли,

                                  пропукана в пустиня

                      и издълбана на небето

                                 наместо дума крехка

   Аз съм и твоите и всичките нокти

                       изгризани по мисълта,

                            уравнени до нула,

             в земята на тихо полегнала,

                       без да помръдва,

                       без да брои,

                       без да сънува

                              ябълкови дни

 Аз съм нищожното намигване,

                   в което

     по тичане и безформеност

                   крадем животи,

дюли, пълни шепи неуморност,

            аморалът на черния ми дроб,

                          самонаказанието на Милър

 Тези всичките ръце, и в тях съм

                     по-корава

                     по-закрита

                     по-захвърлена и

                      раззинала паст срещу

                                       Романтиката на реда

               По клоните кални

                        вися като кокал

                         оглозган,

                         блестящ,

                 от лунно надбягване,

                          паднал случайно

        По мръсните корени,

               без пръст, и по червеи

                          занемарена,

           оклюмвам по кошмарите ти

                       бягам грозно

                                 по покрива на

                            твоята липса

                                     липсата на всички целувки съм

Холандско слънце

Тази сутрин слънцето

пристигна директно през прозореца

изплези се

направи две три стъпки

преобърна перспективи и

зачака да се отвори едното ми око

Намигна палаво,

изхлузи старата премяна,

и смело дръпна плитката ми

                       / на измяна/

После ме уцели право в сърцето

С две три лъчи/цяла дузина/ дяволити

                                                където

 те срещнаха моите малки

маргарити

              ( това са чувства

        на езика на цветята

           преведени рязко )

погали ги благо,

те се поклатиха нежно и

        тихо разбраха-

На утрото в слънцето

То  господар е ,

      тъй и защото

приема, предава,

омагьосва,

прехвърля,

и влюбва в прозорци,

изглажда потоци,

и просто захвърля копнежи

                и прави ги близки в

                        изящни летежи.

Цвета в утро

Ето как срещнах я във нощ безпаметна омайна
луната бе закичила себе си с венец от пролет,
а по горите бавно стъпваха послания чудни

Вървях по пътя си сама и загърната в листа
и във въздуха се носеше ароматът на мъгла
по ниски мъхести дървета паднали звезди
и клони счупени в небето дебнещи очи
Мелодия припявах стара и засмяна
та страх да не повее в моята душа
таралеж и костенурка в прегръдка огряна
изгониха го те далече зад ей онази круша
Стъпките си чувах, тъй тихо ражда се нощта в гората
и дъхът ми секваше на всяка шипка паднала в земята
по небето и млечен път се водех тайно
и знаците магически изписваха се по пътеката незнайно
Така вървяла цяла вечер замяна и в унес сладък
пристигнах на скалата известна като Камък Гладък
от там я зърнах в здрача и изгрев едновременно
окъпваше се в утринна роса и пееше отнесено
От другата страна на хълма, там нейде в розови отмари
видях косата й да вдъхва най-прелестните пари
от очите й се спускаше езерна вода най-чиста
а носът й паднала планета магия пръскаше сребриста

Но знаех, някак в този час усетих без да мисля,
че има нещо скрито, тайно зад ушите й записано.
Там и по-надолу аз обикнах в миг таз утринна загадка
и от тогава нося се блажено в търсене на пътечките в душата й
                                                                            тъй рядка!

Урок

Да бъдеш дете, казват, е някак детинско,
признак на слабост и глупост дори.
Живота живееш със нищо същинско
и всичко превръщаш на смях и игри.

Кажете тогава, нима сте видели
нейде от детските по-искрени очи?
Посочете тогава, ако бихте посмели,
богатство по-голямо от шепа мечти?

Смеете се вие: - вижте я само,
разсъждава и държи се като малко дете.
Кога ще пораснеш, хлапе замечтано,
реалността е тук долу, не високото небе.

Не разбирам, така е, от много неща,
и даже нехая за света ваш от числа,
ала дъжд съм била и морска вълна,
и какво ли е чудя се да бъдеш скала.

Навярно е тихо, спокойно,
на моменти пусто дори,
и едва ли би могъл друг по-достойно
на Вселената да пази всички следи.

Ала какво се обяснявам като малко дете,
вий слепи и глухи, и неми ще сте,
дорде вярвате само  на черната дъска
и роби сте на цифри и свят в сетива.

Но нека, да бъде, тогава така:
Ваша е цялата земна Земя,
даже вземете и всички звезди,
на мене ми стигат шепа мечти.

Вместо марка

Мога ли да те използвам

Докато светът се рони петъчно

И сричам недоизречености

Да те използвам вместо сешуар

И прахосмукачка на скучните мисли

За целувки подвизи в които

Беззнаково и безименно те изкоренявам

Да използвам и устните и къдриците ти

За усвояване на неравенства и плюсове

Без да има начало среда и край

И да стягаме куфари за хавай

Бих само те използвала  за съня си

И за думите храна на акулите

За да се ровя във тебе когато няма

Вдъхновение и клишета за писане

Мога ли да те използвам за пътуване

Билет релси за никъде и всичко на масата

Без да се скривам играя и афродитски да мечтая

Че съм една красива и завинаги твоя

Само през цинизма на наболялото минало

Бих го изхвърлила и оплюла с лепило

За да те разхвърлям по мостовете и

Да направя от тебе магистрали

По тях да караме

Без винетка и газ и кормило

Само ей тъй наужким

Все едно есента се е

скрила